Тази картина е визуална симфония от сенки и светлина, експлозия на енергия, която изглежда сякаш се надига от
самата дълбина на съзнанието. Черното, с всичките си нюанси на мистерия и безкрайност, служи като сцена за вихъра от пурпурни и бледорозови следи – думи, които не са изговорени, но витаят във въздуха, натежали със своето значение.
Техниката е свободна, флуидна, но наситена с интензивност. Всеки разтекъл се щрих прилича на отпечатък на мисъл, избухнала и застинала върху платното. Формите са аморфни, но същевременно внушителни. Напомнят за древни писмена, оставени върху камък, ала с живото пулсиране на нещо, което иска да бъде чуто.
„Духът на думите“ е покана към вътрешен диалог. Това е моментът преди произнасянето на нещо съдбоносно, мигът, в който думите още търсят своята форма. Те могат да бъдат утеха, могат да бъдат буря.
Но никога не са бездушни.
Comments